Главная > Документ


Анимата е архетип, проявяващ се при мъжа; можем да предположим, че при жената съществува негов еквивалент, защото мъжът получава компенсация от женското начало, така както и жената - от мъжкото. Но с това разсъждение не искам да създам впечатлението, че тези компенсационни отношения са изведени по дедуктивен път. Напротив, нужни бяха много и задълбочени наблюдения, за да се улови емпирично същността на анимата и на анимуса. Затова всичко, което можем да кажем за тези архетипи, или се доказва от факти, или е предположение, изведено от факти. Съзнавам обаче, че става въпрос за пионерско дело, което трябва да се примири с присъщия му изпреварващ характер.

Докато при сина първият носител на формиращия проекции фактор е майката, при дъщерята това е бащата. Практическите наблюдения върху такива отношения включват многобройни индивидуални случаи, представящи всички възможни варианти на тази основна тема. Затова сбитото описание на тези отношения може да бъде само схематично.

Женската природа се компенсира чрез мъжката, затова женското несъзнавано е, тъй да се каже, с мъжки знак. В това се състои важното психологическо различие между мъжа и жената. Съответния формиращ проекциите фактор при жената аз нарекох анимус. Тази дума означава разум или дух. Както анимата съответства на майчиния ерос, така анимусът съответства на бащиния Логос. Далеч съм от намерението да давам прекалено тясна дефиниция на тези две интуитивни понятия. Използвам ерос и Логос само като помощни понятия, за да опиша факта, че съзнанието на жената се характеризира повече със свързващото начало на ероса, отколкото с разграничаващото и познавателното на Логоса. При мъжете еросът, свързващата функция, обикновено е по-слаборазвита от Логоса. А при жената еросът изразява нейната същинска природа, докато нейният Логос нерядко е печална случайност. Той предизвиква недоразумения и дразнещи обяснения в семейния и в приятелския кръг, защото се състои не от разсъждения, а от мнения. Имам предвид априорни допускания с претенцията за, тъй да се каже, абсолютна истина. Всеки знае, че това може да бъде много дразнещо. Тъй като анимусът има слабост към спора, той най-лесно може да бъде наблюдаван в действие при дискусии, в които някой иска на всяка цена да излезе прав. Разбира се, и мъжете могат да спорят по много женски начин, когато са обладани от своята анима, така че са се превърнали в нейния анимус. В такива случаи те са движени най-вече от личната си суетност и чувствителност, докато за жените най-важно е господството на истината, справедливостта и други подобни принципи, защото за суетността им вече са се погрижили шивачката и фризьорът.

Важна роля в женската аргументация играе „бащата”, т. е. съвкупността от усвоени мнения. Колкото и мил, и отзивчив да е еросът на жената, яхне ли я анимусът, никаква логика на света не може да разклати мнението й.

В много случаи мъжът има чувството (и не без основание), че единствено прелъстяването, боят или изнасилването имат нужната убедителна сила. Той не знае, че тази толкова драматична ситуа- ция би могла веднага да приключи по съвсем прост и спокоен начин, ако се оттегли от сражението и предостави продължението му на своята или на някоя друга жена. Но той почти никога не стига до тази благотворна идея, защото никой мъж не може да разговаря с един анимус дори за съвсем кратко време, без веднага да изпадне във властта на своята анима. А ако някой бъде в състояние обективно да изслуша разговора, ще се изуми от смазващото количество баналности, грешно използвани азбучни истини, вестникарски, литературни и всевъзможни клишета, чак до вулгарни ругатни и потресаваща алогичност. Това е разговор, който независимо от конкретните участници в него се повтаря милиони пъти на всички езици по света.

Този, струва ми се, забележителен факт почива върху следното обстоятелство: когато анимусът и анимата се срещнат, анимусът изважда меча на своята сила, а анимата започва да пръска своята измамна и прелъстителна отрова. Но резултатът не е непременно отрицателен, защото не по-малко вероятно е двамата да се влюбят един в друг (особен случай на любов от пръв поглед!). Езикът на любовта е учудващо еднообразен и проявява безпределна вярност към общоприетите форми, с което двамата партньори се оказват в банална, колективна ситуация. Те обаче живеят с илюзията, че взаимоотношенията им са абсолютно индивидуални.

Както в положителен, така и в отрицателен аспект връзката анимус - анима е винаги „анимозна";, т. е. емоционална и поради това колективна. Афектите принизяват нивото й и я доближават до общото равнище на инстинктите, където вече няма нищо индивидуално. Затова връзката нерядко се осъществява през главите на участниците, които после се чудят как е могло това да се случи с тях.

Докато при мъжа анимозното замъгляване се изразява главно в симпатия и антипатия, при жената то се проявява във възгледи, тълкувания, мнения, инсинуации и погрешни заключения, като всички те целят и понякога успяват да прережат връзката между двама души. Както мъжът, и жената бива оплетени в илюзиите на злокобната си връзка с бащата и като единствено разбира- щата го (т. е. винаги имаща право) дъщеря се оказва овчица, водена от своя душевен пастир, ани- муса.

Както анимата, и анимусът има положителна страна. Образът на бащата изразява не само стародавни мнения, но в не по-малка степен и онова, което се нарича „дух"; (Geist), най-вече общофилософски и религиозни представи, както и нагласи, произтичащи от тях. Така че анимусът е и посредник между съзнанието и несъзнаваното, и персонификация на несъзнаваното. Както анимата чрез интеграцията става ерос на съзнанието, така и анимусът става негов Логос и както анимата по този начин дава връзка и опора на мъжкото съзнание, така и анимусът дава на женското съзнание разсъдливост, аналитичност и познание.

Въздействието на анимата и анимуса върху Аза е принципно еднакво. То трудно може да бъде елиминирано, първо, защото е неимоверно силно и веднага изпълва Азовата личност с непоклатимо чувство за правота и, второ, защото причината му е проецирана, т. е. изглежда до голяма степен вкоренена в обекти и обективни отношения. Склонен съм да обясня и двете черти на това въздействие с общите свойства на архетипа. Защото той е априорно даден. Този факт обяснява неоспорваната и неоспоримата, често напълно ирационална наличност на някои настроения и мнения. Пословичната им непоклатимост вероятно се дължи на силното сугестивно въздействие на архетипа. Той омайва и хипнотично пленява съзнанието. Нерядко Азът има едно леко усещане за морално поражение и става още по-непристъпен, упорит и властен, с което, чрез порочния кръг, още повече засилва чувството си за малоценност. Така изчезва основата за една междучовешка връзка, защото както манията за величие, така и чувството за непълноценност правят невъзможно необходимото за нея взаимно зачитане.

Както вече казах, по-лесно е да се осъзнае сянката, отколкото анимата и анимусът. В първия случай имаме предимството на известна подготвеност чрез възпитанието, което открай време се опитва да убеди хората, че не са съставени от сто процента чисто злато. Затова всеки схваща лесно и бързо смисъла на понятия като „сянка";, „непълноценна личност"; и подобни. А ако го е забравил, анимуса и анимата съвсем не е така просто; първо, тук липсва нравствено възпитание и, второ, то една неделна проповед, жена му или данъчната комисия лесно биха опреснили паметта му. Но с хората най-често се задоволяват с това, че са прави, и предпочитат да се очернят взаимно (ако не и нещо по-лошо!), вместо да осъзнаят проекциите си. Фактът, че мъжете имат ирационални настроения, а жените - ирационални мнения, изглежда съвсем естествен. Това положение явно има инстинктивна основа и затова трябва да бъде такова, каквото е, тъй като по този начин Емпедоклевата игра на омраза и любов между елементите е осигурена за вечни времена. Природата е консервативна и трудно позволява да се наруши нейният ред. Анимусът и анимата принадлежат към един естествен резерват, който упорито защищава своята ненакърнимост. Затова за човека е по-трудно да приеме проекциите на анимуса и анимата, отколкото своите сенчести страни. Във втория случай трябва да се преодолее известна морална съпротива като суета, честолюбие, високомерие, озлобление и т. н.; в първия случай обаче се прибавят и чисто интелектуални трудности, да не говорим за съдържанието на проекциите, което пък е съвсем трудно за осмисляне. Най-сетне, възниква генералното съмнение дали не се намесваме прекалено много в работите на природата, като довеждаме до съзнанието неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира.

Макар че според моите наблюдения има хора, които могат без особени интелектуални или морални трудности да проумеят анимата и анимуса, повечето доста се затрудняват да разберат тези понятия и да си ги представят по нагледен начин. Това показва, че с тези понятия ние изли- заме извън обичайните граници. Те не са популярни, защото изглеждат необичайни. В резултат те мобилизират предразсъдъци и биват табуизирани, както е ставало винаги с всички неочаквани неща.

Така че, когато поставяме някакво изискваме за отстраняване на проекциите, защото това е целебно и благоприятно във всяко отношение, ние навлизаме в непозната територия. Досега всички бяха убедени, че представите „моят баща";, „моята майка"; и т. н. не са нещо друго, а най-точни отражения на действителните баща или майка, така че, когато някой каже „баща ми";, той има предвид единствено онова, което представлява баща му в действителност. Той наистина има предвид това, но неговата представа още не означава идентичност. Тук се потвърждава софизмът за „enkekalymmenos"; (забуленото)12. Ако включим в психологическото уравнение образа, който X има за своя баща и който смята за истинския си баща, уравнението не излиза, защото изразът в него не съответства на действителността. X не е взел предвид, че неговата представа за дадена личност се състои, на първо място, от образа на реалната личност, който той е възприел може би твърде непълно, и, на второ място, от неговата собствена субективна модификация на този образ. Представата на X за неговия баща е комплексна величина, свързана само отчасти с истинския баща; синът също има известен дял в нея, и то дотолкова, че всеки път, когато критикува или хвали баща си, той несъзнавано засяга себе си и поражда у себе си психичните състояния, явяващи се при хора, които имат обичай сами да се принизяват или възвеличават. Но ако X внимателно съпостави своите реакции с действителността, той има шанс да забележи, че някъде греши, ако по поведението на баща си отдавна вече не е установил, че си е съставил невярна представа за него. Обикновено X е убеден, че е прав и че ако някой греши, това е другият. Ако еросът на X е слаборазвит, той или се отнася с безразличие към незадоволителната връзка, или се дразни от непоследователното и неразбираемо поведение на бащата, който никога не се държи според представата на X за него. Затова X има всички основания да се чувства обиден, неразбран, дори измамен.

Можем да си представим колко желателно е в такива случаи да се отстранят проекциите. Затова винаги има оптимисти, които смятат, че светът може да достигне един златен век, стига са- мо да се каже на хората кой е верният път към него. Опитайте се да им обясните, че приличат на куче, което гони собствената си опашка. За да схване човек, че позицията му е погрешна, не е дос- татъчно простото „казване";, защото става въпрос за нещо повече от онова, което обикновеният ра- зум е в състояние да приеме.

Става въпрос за онези съдбовни „недоразумения”, които при обичайни обстоятелства никой никога не е разбрал. Все едно да очакваме от един обикновен почтен човек да приеме, че е престъпник. Споменавам всичко това, за да покажа от какъв порядък са проекциите, породени от анимата и анимуса, и какви морални и интелектуални усилия са нужни за отстраняването им. Но далеч не всички съдържания на анимуса и анимата се проецират. Много от тях спонтанно се проявяват в сънища и т. н., а повечето могат да се осъзнават с помощта на тъй нареченото активно въображение. Така се установява, че в нас живеят мисли, чувства и афекти, каквито никога не сме смятали за възможни. Който изобщо не е наблюдавал това у себе си, за него, естествено, подобна възможност изглежда съвсем фантастична, защото нормалният човек „знае какво мисли";. Тази детинска наивност на „нормалния човек"; е правило. Ето защо не можем да очакваме някой, който няма такъв опит, да разбере вярно същността на анимата и анимуса. С практическата реализация на тези разсъждения навлизаме в територията на непознати психични преживявания. Но онзи, който успее да ги изпита, със сигурност ще бъде поразен от всичко, което Азът не знае или по-точно не е знаел. В днешно време това познание все още е голяма рядкост и най-често е предва- рително заплатено с невроза, ако не и с нещо по-лошо.

Във фигурите на анимата и анимуса се изразява автономията на колективното несъзнавано. Те персонифицират неговите съдържания, които, ако бъдат взети обратно от проекцията, могат да се интегрират в съзнанието. В този смисъл анимата и анимусът са функции, предаващи съдържа- ния от колективното несъзнавано на съзнанието. Но те изглеждат или се държат като такива само когато тенденциите на съзнанието и несъзнаваното не се различават прекалено. Възникне ли напрежение, безобидната дотогава функция се изправя персонифицирана срещу съзнанието и се проявява до голяма степен като систематично раздвоение на личността или като фрагментарна душа. Сравнението обаче е доста несполучливо, тъй като нищо, принадлежало на Азовата личност, не се отделя от нея; анимата и анимусът образуват po-скоро един смущаващ придатък. Това поведение се дължи на обстоятелството, че могат да бъдат интегрирани съдържанията на анимата и анимуса, но не и те самите, защото са архетипи, т. е. основи на психичната цялостност, която надхвърля границите на съзнанието и поради това никога не може да бъде осъзната непо- средствено. До съзнанието могат да достигнат въздействията на анимата и анимуса; самите те обаче са трансцендиращи съзнанието фактори, недостъпни за възприятието и волята. Затова остават автономни, въпреки интегрирането на съдържанията им, и трябва постоянно да бъдат държани под око. От терапевтична гледна точка това е изключително важно, защото чрез посто- янното наблюдение на несъзнаваното се заплаща онзи данък, който повече или по-малко осигу- рява сътрудничеството му. Както знаем, с несъзнаваното не може да се „приключи"; веднъж зави- наги. Нещо повече, една от най-важните задачи на душевната хигиена е постоянно да отделя внимание на симптомите за несъзнавани съдържания и процеси, тъй като винаги има опасност съзнанието да изпадне в едностранчивост, да върви само по утъпкани пътища и да стига до задънени улици. Но допълващата или компенсираща функция на несъзнаваното се грижи доня- къде за избягването на тези опасности, особено големи при неврозата. Само при идеални условия обаче, т. е. там, където животът е все още прост и достатъчно осъзнат, за да следва без колебания и съмнения пътищата на инстинкта, компенсацията може да има пълен успех. Колкото по-цивили- зован, т. е. по-осъзнат и по-сложен, е човекът, толкова по-малко е способен да слуша инстинктите си. Сложните жизнени условия и въздействията от средата заглушават тихия глас на природата. На негово място се появяват мнения и убеждения, теории и колективни тенденции, които подкрепят всички заблуди на съзнанието. В такива случаи трябва целенасочено да се отдели внимание на несъзнаваното, за да може да се осъществи компенсацията. Затова е от особена важ- ност да не си представяме архетипите като мимолетни фантазии образи, а като постоянни, автономни фактори, каквито те действително са. Както показва практиката, тези два архетипа понякога са трагично фатални. Те действително са баща и майка на всички зловещи обрати на съдбата и като такива са отдавна познати на света: двойка богове13, от които той поради своята „логосна"; природа се характеризира с дух и разум, както многоликият Хермес, а тя поради еротичната си природа носи чертите на Афродита, Елена (Селена), Персефона и Хеката. Те са несъзнавани сили, именно богове, както съвсем „правилно"; са ги схващали в древността. Така определени, те заемат онова място в психологическата ценностна скала, което им се полага при всяко положение, независимо дали съзнанието признава това или не; защото силата им нараства пропорционално на степента на тяхната неосъзнатост. Който не ги вижда, е в ръцете им, както при тифусната епидемия, която пламва с най-голяма сила, когато източникът на инфекцията е неизвестен. И в християнството сизигията на боговете не е нещо отживяло, а заема най-високо място в образите на Христос и църквата-невеста14. Такива паралели помагат много при опита да се намери точната мярка за значението на двата архетипа. Онова от тях, което можем да открием чрез съзнанието, е толкова незначително, че едва достига прага на видимостта. Едва когато осветим тъмните дълбини на психиката и изследваме странно и мъчително преплитащите се пътища на човешката съдба, постепенно ни става ясно колко голямо е влиянието на тези два фактора, допъл- ващи съзнанието.

В заключение искам да изтъкна, че интеграцията на сянката, т. е. осъзнаването на личното несъзнавано, е първият етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за анимата и анимуса. Сянката може да се осъзнае единствено чрез отношението й към нещо противостоящо, а анимата и анимусът - само чрез отношението към противоположния пол, защото единствено там техните проекции са действени. Знанието за анимата поражда у мъжа една триада, единият еле- мент на която е трансцендентен: мъжкият субект, противостоящият му женски субект и трансце- ндентната анима. При жената е съответно обратното. Липсващият за завършеност четвърти еле- мент при мъжа е архетипът на стария мъдрец, който тук не разглеждам, а при жената - прамайката. Те формират едно наполовина иманентно, наполовина трансцендентно четириединствo, онзи apxeтип, който съм нарекъл брачна четворка (heiratsquaternio)15. Той представлява както схема на цялостната личност, така и на примитивната социална структура, а именно - на браковете между братовчеди и на брачните класове, както и на разделението на примитивните селища на квартали. От друга страна, цялостната личност е образ на Бога или пo-скоро - не може да се различи от него. Раннохристиянският дух е знаел това, иначе един Климент Александрийски не би могъл да каже, че който познава себе си, познава Бога.

ЦЯЛОСТНАТА ЛИЧНОСТ16

Нека сега преминем към въпроса, дали причиненото от оттеглянето на неличностните проек- ции нарастване на знанието, т. е. интеграцията на колективно несъзнаваните съдържания, оказва специфично влияние върху Азовата личност. Може да се очаква значително въздействие, тъй като интегрираните съдържания са части от цялостната личност. Тяхното асимилиране не само разши- рява полето на съзнанието, но и първоначално повишава значението на Аза, особено когато той стои безкритично пред несъзнаваното, както е най-често. В този случай Азът бива надвит с лекота и става идентичен с асимилираното съдържание; например едно мъжко съзнание може да попадне под влиянието на анимата и дори да бъде обсебено от нея.

Тъй като в друг контекст17 вече съм разгледал последствията от интеграцията на несъзнава- ното съдържание, тук мога да си спестя повторението на подробностите. Искам само да спомена, че колкото по-обемно и по-важно съдържание на несъзнаваното се асимилира от Аза, толкова по- вече той се доближава до цялостната личност, макар че никога не може да я достигне.

Това неизбежно води до инфлация на Аза18, ако той не бъде критично разграничен от несъзнаваните фигури. Но такова разграничение има практически успех само тогава, когато на критиката се удаде, от една страна, да постави пред Аза разумни граници според общите човешки мерки, а, от друга страна, да позволи на несъзнаваните фигури, а именно - на цялостната личност, анимата, анимуса и сянката, относителна автономия и реалност (от психично естество). Да смятаме реалността им за чисто субективна, е неефективно и само усилва инфлацията на Аза. Не можем да премахнем фактите, като ги обявим за несъществуващи. Реалността на формиращия проекциите фактор не може да се отрече. Ако някой въпреки това го отрича, той става идентичен с него, което е не само рисковано, но и направо опасно за благополучието на индивида. Всеки, който е имал работа с такива случаи, знае колко опасна за живота може да бъде инфлацията. За смъртоносно падане е достатъчна една стълба или лъснат паркет. Наред с мотива „гордостта предшества падението” има и други, не по-малко неприятни психосоматични и психични мотиви за редукция на „надутостта”. Тя не бива да се разбира като осъзнато одързостяване. Далеч невинаги става въпрос за това. Човек изобщо не съзнава пряко състоянието, а в най-добрия случай може да отгатне съществуването му по индиректни симптоми. Към тях спада и онова, което близкото ни обкръжение наблюдава у нас. Защото инфлацията увеличава сляпото петно в окото и колкото повече ни асимилира формиращият проекциите фактор, толкова повече се засилва тенденцията да се идентифицираме с него. Ясен симптом за това е, че ставаме склонни да не забелязваме реакциите на окол ните и да не се съобразяваме с тях.

Асимилирането на Аза от цялостната личност представлява психична катастрофа. Образът на целостността остава в несъзнаваното. От една страна, той има дял в архаичната природа на несъзнаваното, а, от друга страна, тъй като се съдържа в несъзнаваното, се намира в характерния за него психически относителен пространствено-времеви континуум19. Двете свойства са нуми- нозни и поради това безусловно определящи за Азовото съзнание20, което е диференцирано, т. е. отделено от несъзнаваното, и освен това се намира в абсолютно пространство и абсолютно време. Жизнено необходимо е това да бъде така, защото, ако Азът попадне за известно време под контро- ла на един несъзнаван фактор, неговата приспособимост се нарушава и с това се отваря широко вратата за всякакви случайности.

Следователно закотвянето на Аза в сферата на съзнаваното и укрепването на съзнанието чрез възможно най-добро приспособяване са от огромна важност. От изключително значение тук са някои добродетели, като внимание, съвестност, търпение и прочее, в морален аспект, а в интелек- туален аспект - прецизно съобразяване със симптоматиката на несъзнаваното и обективна само- критичност.

Изтъкването на Азовата личност и на света на съзнаваното лесно може да достигне такива размери, че фигурите от несъзнаваното да се психологизират и цялостната личност да се асими- лира в Аза. Макар че този процес е обратен на гореописания, той има същото последствие, а имен- но инфлация. В този случай светът на съзнаваното се разгражда за сметка на реалността на несъз- наваното. В първия случай действителността трябва да се защищава срещу едно архаично, „вечно"; и „вездесъщо"; състояние на сънуване; във втория обаче на съновиденията трябва да се отстъпи жизнена сфера за сметка на света на съзнаваното. В първия случай се препоръчва мобилизиране на всички добродетели; във втория прекомерната претенция на Аза може да се обуздае само чрез морални отстъпки. Без това никога не би се достигнала онази степен на скромност, необходима за поддържането на едно балансирано състояние. Не става въпрос за разклащане на морала, както някой може да си помисли, а за морално усилие в друга посока. Ако например един човек не е достатъчно съвестен, той трябва да положи морални усилия, за да отговори на изискванията. Но на онзи, който вследствие на своето усърдие е пуснал достатъчно здрави корени в действителността, ще коства немалко морални усилия, за да повлияе на своите добродетели,като в известно отноше- ние отслабва връзката си със света и снижава приспособимостта си. (Да си припомним канонизирания сега брат Клаус, който заради спасението на душата си изоставя жена си и многобройната си челяд!)

Тъй като същинските морални проблеми започват отвъд наказателния кодекс, тяхното разрешаване рядко или практически никога не може да се опира на прецеденти, още по-малко на заповеди и параграфи. Защото истинските проблеми се пораждат от колизии на дълга. Който е склонен към покорство или удобство, може да взема решенията си с помощта на външен авто- ритет. А който се доверява на другите толкова малко, колкото и на себе си, изобщо не би стигнал до решение, ако то не се взема по начина, наричан според обичайното право „act of God";. OxfordDictionaryопределя това понятие като „действие на неконтролируеми природни сили";. Във всички тези случаи има един несъзнаван авторитет, който слага край на съмненията, създавайки fait accompli (свършен факт). (В крайна сметка това е така и при онези, които вземат решението си с помощта на външен авторитет, само че в по-прикрита форма.) Тази инстанция може да се нарече „Божия Воля"; или „действие на природни сили";, като психологически не е без значение как ще я схващаме. Задоволяващото съвременния разум рационалистично тълкуване на Вътрешния авторитет като „природни сили"; или инстинкти има съществения недостатък, че привидно побеждаващото решение на инстинкта обижда моралното самосъзнание, поради което човек с удоволствие се оставя да бъде убеден, че нещата биват решавани единствено и само от разумната воля. Цивилизованият човек толкова се страхува от crimen laesae maiestatis humanae21, че винаги когато е възможно, предприема подобно пребоядисване на фактите, за да скрие от себе си чувството за морално поражение. Той се гордее със своя самоконтрол и с всемогъществото на волята си и презира оня, който позволява на елементарната природа да го надхитри.

А когато Вътрешният авторитет се схваща като „Божия Воля"; (което предполага, че „природните сили"; са божествени сили), това носи предимство за самочувствието, тъй като в този случай решението се явява като един акт на покорство, а резултатът му - като Божия воля. Срещу това схващане с известно основание се възразява, че то не само е много удобно, но и облича моралната разпуснатост в мантията на добродетелността. Но този упрек е оправдан само тогава, когато егоистичните намерения осъзнато се скриват зад лицемерна фасада от думи. Този случай обаче изобщо не е правилото, защото обикновено и най-често инстинктивни тенденции в полза или срещу субективния интерес се налагат със и без съгласието на някакъв външен авторитет. Няма нужда от консултация с вътрешния авторитет, защото той априорно присъства в силата на борещите се за решението тенденции. В тази борба човек никога не е само зрител, а участва в нея повече или по-малко „доброволно"; и се опитва да постави върху везните на решението тежестта на своето морално чувство за свобода. Въпросът е обаче как изглежда каузалната, евентуално несъзнавана мотивация на решението, което той възприема като свободно взето. Тя може би е колкото „act of God";, толкова и природна катастрофа. Струва ми се, че на този въпрос не може да се отговори, защото корените на моралното чувство за свобода са непознати и все пак съществуването им е така сигурно, както и това на възприеманите като принуда инстинкти.



Скачать документ

Похожие документы:

  1. Тайните които винаги сте искали да знаете

    Документ
    ... строителство на човешкото тяло, както и изследваниявърху електричните химични и биологични свойства на ... да се съсредоточавате върху идеята, че в продължение на еони сте били насочвани ... са включени в това, което отнема еони от време. Съществата могат да ...
  2. Катедра «социология»

    Документ
    ... изследвания на Жорж Дюмезил, или на системите на Ролан Барт, дори и върху ... Р( 2003 ). Социология и политика, София: ЕОН Вебер, М. ( 1992 ). Социология на ... И.: България и Пражката пролет 1968, Политически изследвания, р.1, 1993, Христова, Н.: Власт и ...

Другие похожие документы..